Nolly

"GOD has not called me to be successful. He called me to be Faithful… Never forget or neglect anyone because nobody knows what's coming tomorrow. You will know their value when you can't meet them once again in the lifetime." Mother Teresa

Tag Archives: Blaga Dimitrova,

Whisper

Translated by me, Bulgarian to English translation

When love disappeared,
the pain and sadness is back and all is clear.
When the day’s gone,
the night swims around me
like a black swan.
When he decides to go
“Does he do it slow?”
Yes, you were watching your love dying.
Yes, you were unlimitedly crying.
You’ll feel guilty that you’re still breathing.
But you can’t stop.
Yes, your heart is still bleeding.
Is it a tear or a raindrop?
The dream was here, waiting
to disappear in the depths or sing.
The past beats inside me like a second heart.
To welcome the next fresh start.
Was this love… Acceptance,
Understanding, Appreciation?
Did this love understand the reason,
causing the huge mutation?!

След залеза на всяка обич,
настъпва болка и тъга.
След залеза на всяка вечер
остава мрак и тишина.
Когато някои си отива,
ти нямаш сили да го спреш.
Когато видиш че една любов умира,
ти не можеш с нея да умреш.
Разбираш че мечтите са измама,
че си обичала, а обич няма,
че споменът е болка отлетяла,
че си била щастлива, а не си разбрала. 
― Blaga Dimitrova

A Woman Alone on the Road

It’s a risk and a bother
in this world that’s still male
when around each bend my lie
ambushed of encounters
and the streets fix her
with cold stares.
This woman alone on the road.
Her only defence
is the defencelessness.

She hasn’t made from any man
a clutch, or wayside shelter.
She never walked over a man
as if he were a bridge.
She went off alone
to meet him as an equal
and to love him truly.

Whether she’ll go far
or falter in the mind
or be blinded by horizons
she doesn’t know. She’s stubborn.
Even if rebuked along the way
her setting out itself
is accomplishment enough.
A woman alone on the road.
And yet she goes on
and does not stop.

No woman can be as lonesome
as a woman on her own.
Before her darkness
drops down a locked door.
A woman alone on the road
ought not go out at night.
The dawn sun, like a turnkey
will unlock her horizons.

Still she goes on
even in the darkness
not glancing about her faith
in the Dark Man
with whom she’s been threatened
for a long time.
Her steps echo on the paving
and stub against a stone.
A woman alone on the road:
quiet brave steps over a sad earth,
an earth which, against the stars,
is a woman alone on the road.

Blaga Dimitrova
Translated by J. Balaban

Да не предприемаш нещо в любовта е най-изразителното действие за този, който разбира.

“Тя не го пуща. Тя го гали. Тя. Не със силата на опита. Със силата на дългото безлюбовие.”

“Страшна сила е събрана в ръцете на любимия мъж. Дългите, прочувствени пръсти умеят да те докосват и да четат всяка гънка на кожата ти като азбука за слепи. Могат цяла да те прочетат. Да изтрият всеки спомен от друго докосване по тебе. Могат да те моделират и да изваят една богиня от тебе. Но в същото време и да те подчинят. Страх и нежност, закрила и заплаха. Каквото и да бъде, нека де е от неговата ръка! От ничия друга, само от неговата!”

“Няма по-деформираща тежест на земята от женска участ, когато жената е принудена да върши с нелюбим онова, което копнее да върши с любимия. Цяла се осакатява.”

“Колко сили се изискват да вървя, да продължа нататък, когато съм разбита на парчета на земята?Лепя парчетата с ръце, но тези късове не съвпадат едно с друго. Лицето ми се слепя криво, деформирано. Не плача, защото моите сълзи не са като на елата – капки смола, с които да запоя раните си. А, трябва да вървя, да не спир…ам. Незараслите счупени парчета ме болят.Няма време да се бавя, за да ги сглобя по-точно. Крия лицето си, като разбит прозорец.”

Blaga Dimitrova

“Ти гониш
Единичните стъпки все гонят някого или нещо.
Мислиш, кой знае какво става там без тебе.
Другите напредват. Изпреварват те.
Весело им е.
А на тебе ти е ядно до плач.
Макар и да си станал рано, изпитваш ръждиво чувство, че си се успала, че си пропуснала най-свежото утро в живота си.
Пътят им е интересен, пълен с новости.
Ти изоставаш. Те стигат далече. Качват се нависоко.
А ти си още долу, в ниското.
Стъпват на някакъв връх. Цялата земя е на длан пред тях и им принадлежи.
А ти нямаш нищо освен стремежа да ги настигнеш.
Светът за тебе е обитаем само в кръга на тяхното присъствие, на техните гласове и крачки. Вън от това пространство е хаос, безпътие, непрогледност.
Твоята малка човешка самотност е много по-голяма от огромната самота на планината.
Те живеят интензивно, с пределна пълнота.
Твоята същност е изпразнена.
Забравят те. Могат без тебе.
А ти не можеш без тях.
Излишен си. Не съществуваш.
Ти гониш не тях, а себе си.
Дори когато те укоряват, осмиват, отричат — пак потвърждават твоето съществование.
Те са “НИЕ”. Ти си сам, “АЗ”.
Те са всичко, заедно.
Ти си нищо без тях.
Ние
Ние, групата, сме особено същество.
Почти не мислим за тебе, наказвайки те за закъснението и отсъствието.
Ако мислим и обсъждаме случая, би било още по-голямо наказание за тебе. И ти знаеш това.
Когато сме далече от погледа ти, изведнъж ни виждаш в цялост, сякаш ни откриваш.
Движим се в колона по един. Покорителите на височината. Опитай се да ни настигнеш!
Нозете ни в груби туристически обуща оставят отпечатъци по прясно навалелия сняг. Напредваме в редица на определено разстояние един от друг. Всеки вдълбава по-дълбоко следите на предидущия.
Твоето място е попълнено. Заето е от другиго. А щом изгубиш мястото си тук, в редицата, къде е твоето място в света?
Претъпканите раници още не ни тежат. Младежки лица, заруменели от жизнерадост. Усещаме собствената си руменина като грейка извътре.
Обща кръв тече в групата ни. Докато не ни догониш, няма да се засмееш. Ще бъдеш бледа, плашлива, откъсната от притока на силната кръв.
Ние сме завладени от планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре. Може би това е древният стремеж да се противопоставим на земното притегляне.
Неусетно снегът попива петната, пушека и отровите, напълнили душата ни, и ни пречиства.
Разкършваме снаги, сякаш дълго сме били държани вързани и най-после сме пуснати на свобода.
Когато планината побелее, имаме опияняващото чувство, че за пръв път стъпваме тук. Снегът излъхва първичност.
Дишаме дълбоко с пълна гръд. До вчера сме били пръснати, раздалечени, удавени в мътните бетонни кладенци на града. Сега сме събрани, НИЕ. Едно яко, самоуверено същество, което не се спира пред никаква преграда. Всемогъщо в своята съвкупност, непроходимо за другиго отвън. Чуждият не е същество, а елемент. Не се допуска.
Събирането ни и затварянето в кръга на групата ние чувствуваме като освобождение.
Освобождение от състоянието “нащрек”, което държи винаги стегната в бодлива тел единицата: да се ориентира сама за посоките сред разнопосочния свят, да съобразява, да не пропуща, да се брани откъм гърба. И най-трудното: да не разхлабва самоконтрола.
Прераснем ли в НИЕ, отговорността се разпределя и ни олеква. Поемаме си дъх.
Ех, трябва да се спазва дисциплината. Но то е къде по-леко от самодисциплината.
Безгрижие — това е групова добродетел.
Под стъпките ни набъбват планините. Само небето над нас и бездната под нас.
Един общ устрем ни сплотява. Вървим един зад друг, съединени чрез планината. С отмерена походка, която излъчва първична наслада от самото вървене.”

Blaga Dimitrova

Поетът е Pоден Cамотник

“Не се бойте, че ще ви стъпчат – стъпканата трева се превръща в пътека.”
― Blaga Dimitrova

“Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна –
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна –
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша – но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява – но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изтомена –
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена –
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо –
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само –
но и всъщност няма вече да живея.”
Blaga Dimitrova